Българската носия.

Бръчник, кърлянка, беневреци, чешири, чумбер…..много от тези думи са ни непознати, а и може би никога няма да употребим в ежедневието. Да се запознаем с тяхното значение.Те са част от българския фолклор, от нашето минало.

Българската традиционна носия е общо название, с което се нарича народното облекло на българина от Възраждането до към средата на 20 век. То отразява спецификата, традиционната култура и бита на българския народ. Според етнографите произходът му е главно славянски, но се откриват и следи от облеклото на траки и прабългари, също така и от облеклото на народите, с които българите са били в контакт — турци, гърци, албанци, власи.
Националната ни носият бива мъжка и женска, празнична и всекидневна като във всяка една от българските етнографски области те се отличават със своя специфика и самобитност.

Женска носия

Според вида на горната дреха се различават четири типа женски носии:
Еднопрестилчена — Разпространена в Западните Родопи, в източните склонове на Пирин и в южните части на Рила;
Двупрестилчена —Разпространена е в Дунавската равнина и северните склонове на Стара планина;
Сукманена — в централните планински райони и в Тракия;
Саяна — в Югозападна България и в крайните райони на днешна Южна България.

Еднопрестилчена носия
Състои се в това, че над ризата, в долната част на тялото, се обвива една престилка, чиито краища се разминават в талията при една от страните – лявата или отзад, и при ходене, ризата се вижда по-надолу.

Двупрестилчена носия
Състои се в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. По размери, форма и цвят са различни една от друга и имат различни имена. Наименования за задната престилка са: бръчник, кърлянка, вълненик, пищимал. Горната част на тялото в зависимост от температурата може да бъде облечена с къса или дълга дреха, с ръкави или без ръкави. Зимата се носи антерия – горна дреха с ръкави, подобна на халат. При тази носия съществуват разлики по места главно на задните престилки, които на запад са къси и силно набрани, тъй като се състоят от дълъг до 15 лакти плат. На изток задната престилка се увеличава по дължина, наборът намалява и изчезва, а по дължина стига до полите на ризата, до глезените и е напълно гладка и опъната.
Двупрестилченото женско облекло е богато с везмо главно по ризите и сравнително по-слабо по полите на двете.

Сукманена носия
Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко).
Характерно за сукмана е и това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели.
Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). Тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия.
За сукманената носия е характерен и поясът, който е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен или се използва къс колан, чийто краища се закопчават с пафти или чапрази. /закопчалка с орнамент./
Литакът е женската шопска сукманена носия. Носията е в черен цвят, богато украсена с пайети и златисти гайтани / плетен на плитка вълнен шнур/ и няма престилка.

Саяната носия е съставена от туникообразна риза и от т.нар. сая – постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите /до коленете или до глезените/ и на ръкавите /къси или дълги/. Саите са различни по материал и колорит, предимно от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена /памучна или вълнена/ тъкан. По средното течение на р. Марица те са пъстроцветни, на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Особено богата е неповторимата, единна по стил сърмена апликация, срещана в Западна България. Поясът е от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката, червена, на ивици, а в някои югозападни райони и с орнаментика. По-късна, използвана главно на празник, е сърмената престилка. Саяната носия е разпространена главно в южните и в югозападните области на българската етническа територия

Други елементи от женската носия

Риза
Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии.

Забраждане
Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането. С кърпа –забрадка, чумбер – се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се прави с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. В някои райони на северна България на главата се слага шапка – плъстен кръг, приличен на паничка с отвора нагоре. Под шапката се разперва алена кърпа с жълти краища (тистимел).

Накичване
Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши. При забраденост цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката. Често и любимо е украсяването на главата със сноп коило или птичи пера – петльови или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани в червено, зелено и др. Обикновено по-едрите пера се затъкват отстрани или на тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.
Косичникът е украса за глава, която представлява красива лента за главата от червен или друг цвят лента украсена с различни мотиви изработени от паети, комбинирани с гайтани и други.Важна част от косичника това са помпоните или така наречените пискюли които са поставени от двете страни на косичника, в задната част са поставени дълги разноцветни ленти.

Типичното обуване на краката у народа се осъществява с навуща, вълнени чорапи и цървули. Чорапите, цървулите и металните украшения са последните акценти на носията, които допълват цялостния и образ.. Българките обичат да допълват с накит костюма си. Украса от монети е най-обичайният накит.
В някои носии съществуват и цели женски нагръдници с нашити върху плата сребърни монети. Освен използване на готови монети за накит се носели и многобройни видове накити за главата, за врата, за ръце¬те и коланите: тепелък (украса за върха на главата), игла за коса, игла-перо, „трепка“ (игла с трептяща извънтяща украса), „прочелник“, обици, „подбрадник“, „нагръдник“, „кръст“, „светица“, нанизи от маниста или монети.

Мъжка носия

Според цвета и кройката на горните дрехи мъжката носия е белодрешна, по-старинната и чернодрешна, която се появява през Възраждането.

Белодрешна носия
Гащите са с тесни крачоли, плътно прилепнали до горе. Горната им част не се набира при стягането й около тялото, макар че става с гащник (ремък или връв), навървен в нарочен подгъв по края на дрехата (учкур). Горната част на белодрешните гащи е плитка и с по-къса предница, вследствие на което дрехата е пристягана отзад на кръста, и отпред, в подкоремната част. Този вид гащи се нарича беневреци или чешири.
Горната част не приляга така плътно до тялото, а е разширена с прибавки на странични клинове. Тя е същевременно и по-дълга, като задминава пояса, а в някои случаи дори стига и до коленете.
Поясът се опасва стегнато, внимателно надиплен около кръста, като често е пристяган допълнително с тесен ремик. Тъй като предницата на беневреците се връзва ниско, ризата се вижда на корема между пояса и беневреците. Горните дрехи могат да бъдат и без ръкави или с ръкави до лактите, като имат различни наименования – менте, долактанка или дорамче и в някои места са обагрени в тъмносиньо или черно.

Чернодрешна носия
Гащите са с много широка кройка от коленете нагоре, а от коленете до глезените крачолите прилягат плътно до краката. Широчината в горната част се постига чрез повече клинове или четвъртити вставки. По този начин се получава дреха, която няма специално предна или задна част, а може да се облича, както попадне. Привръзването към тялото става с връв или ремък, навървен в нарочен подгъв по горния ръб – учкур, въркузун. Така, облечената дреха се набира на множество гънки и придобива характерен вид на шалвари, чието дъно увисва повече или по-малко отпред, отзад или между краката. Тази дреха се нарича потури, чешири, шалвари, гащи.
Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник.
За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) – къса до пояса вълнена дреха, с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса.
Поясът е дълъг и е по-широк от този на белодрешковците. Опасва се така, че да покрие по-голяма част от корема.

Калпакът е с цилиндрична форма при чернодрешната носия и по-рядко е островръх и висок, докато при белодрешната той има заоблено дъно или е цилиндричен. В Софийско и Трънско обаче калпаци¬те са по-високи и островърхи. Ямурлукът (опанджакът) е връхна дреха, а клашникът е характерен за по-топлите области (Хасковско, Първомайско и Чирпанско) и се носи предимно наметнат.

В народното облекло са дълбоко вкоренени белезите за възраст и семейно положение. Първата ризка на детето се облича след кръщене или на третата вечер, когато се смята, че идват орисниците и е ушита с червен конец против уруки. Едва с настъпване на полова зрялост се е осъществявала промяна на детското облекло и се различавала носията по пол (до 15-16г. момчето не опасва пояс, а момичето – тъкан колан. Ризата до този момент се стяга с ушхура или прашките на престилката).
Първите момински дрехи момичето облича на Лазаровден, Гергьовден или Великден и отива на хорото. А момчето с новите дрехи се включва в коледарските чети.
В зависимост от местният тип женска носия момата облича сукман – вълненик или сая, а момъкът – беневреци, чешири или потури и горни мъжки дрехи.

Всеки от основните типове носии има множество варианти и подварианти.

Източници – nosia.bg, retrobulgaria.com